Български легенди

РИЛА И ПИРИН
„Планината, що виждаш сега, нашата Рила планина, някога била жена“ – разказваха хората в някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. – „Та името на жената било Рилка. Тя се оженила за момък от горните земи. Името му било Пирин …“ Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Те не давали единствената си дъщеря на Пирин, защото не го знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и с какво ще изкарва прехраната за жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, а инак – луда глава: каквото й се поревне – това правела, не слушала ни баща, ни майка.

Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Оженили се и забегнали далеч от хората, заселили се в едно високо и пусто място. После им се родили две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – дотогава никой не бил чувал такива имена.

Бащата ходел на лов, а майката гледала къщицата и децата. Двете планинчета били буйни и палави деца. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го той да се заеме с децата, да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин, мъжка му работа, не слушал оплакванията на Рилка. Неговата грижа била да донесе храна и дрехи за челядта си, а как живее тази челяд, какво прави без него – това било грижа и занимание за майката. Случило се веднъж, че братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Майката дигнала ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде господ да се разделите и никога вече да не се видите, нито пък да се срещнете. От вас хората да се плашат и да бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете, с тях да другарувате. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам, глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост да нямам към вас, които съм родила и откъснала от сърцето си. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите, с които оплаквам сега живота си, извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има някъде по небето или по земята, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.

Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица, която разсекла като с огнен камшик небето, чул се страшен гръм и в миг тя се претворила на планина – такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далеч някъде на лов, както стоял, така се вкаменил и се сторил на планина – Пирин планина. А двете деца станали реки. Момичето Места било по-кротко и по-хрисимо от брат си, повело водите си полека, кротичко надолу из планината, а момчето – Искър, буен като млад необязден кон, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, той ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.

Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им, като всяка майка, ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце, по-често спира топъл бащински поглед на Места и тогава се разведря изпълнената му с обич душа, усмихва се, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от височината хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

РОДОПА И ОРФЕЙ
Старите траки, населявали някога нашите земи, знаели, че Родопа планина в далечно време била прочута с красотата си девойка, тачена и харесвана от боговете. Те тайно се надявали да пленят хубавицата, всеки мечтаел тя да стане негова жена. Бог Хемус бил особено ревнив към девойката и хвърлял неизмеримо големи каменни грамади, за да я скрие от другите богове и да остане вечна красотата й. (От тия каменни грамади, разказват, по-късно се образували пловдивските тепета). А като не могъл да я опази, бог Хемус вкаменил ненагледната хубавица и тя станала планина. Из нейните дебри шетал най-прочутият певец – Орфей, чиито чудни песни огласяли снежните родопски склонове и върхове, омайвали птици, животни, дори и гадини.

Случило се веднъж чудо ни виждано, ни чувано дотогава. Орфей скитал цял ден из планината и по­седнал на един връх да си почине и да се нарадва на красивата гледка, която се откривала пред очите му. И залисан в хубостта на планината, не забелязал как из зейнала скала излязла змия-чудовище: с три огромни глави. Щом видяла унесения момък, змията повлякла туловището си към него, изплезила четалести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили от дълбокия унес Орфей. Погледнал той с ужас змията и изтръпнал, разбрал, че това е неговият край – нямало къде да избяга, защото само скали ограждали мястото, дето седял. Скован от страх, той запял. Песента била толкова хубава, че змията застанала на мястото си и заслушала. Орфей гледал заслушаната в песента му змия и продължавал да пее, заставяйки песен след песен. Пял дълго, разказват, три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище, омаяна от песента, бавно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята, за да слуша. И както слушала, на третата нощ заспала дълбок, непробуден сън. Орфей, щом забелязал, че змията спи, скочил и пъргаво се спуснал надолу по склоновете на Родопа планина. Къде е отишъл след това, къде е живял и пял, никой никога не разбрал. Но родопчани запазили в паметта си неговите хубави, широ­ки и протяжни мелодии. И които иска да научи какви са били песните на Орфей, нека отиде в Родопа планина и да послуша чудните песни на родопчани. Но заедно с песните може да чуе и друга легенди за планината. В много далечно време имало в Родопите праведен човек, поп, на име Слав. Той бягал от хората, странял от хорските съблазни и крамоли. Затова живеел сам в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната сила на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко болни. Планинският здрав и чист въздух му помагал в човеколюбивото дело. Далеч се носела славата на планинеца поп Слав, който можел да излекува тежко болни, да възстанови силите на слабите, да отвори очите им за природната хубост. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова отвара, с чистия и здрав планински въздух, с благите и кротки слова на родопския отшелник.

Дълго живял поп Слав, дълги години помагал на хората. И от признателност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име „Попславова“ или „Славеева планина“. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и трудно се забравял. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има неголяма поляна, обрасла с дъхава трева, която се казва и днес „Попславова поляна“.

СЪЛЗИТЕ НА ЛЮБОВТА
Какви ли племена не са се разселвали по плодородните наши полета, колко ли много конници са препускали из нанадолнищата на нашите планински върхари! И всички те са оставили по нещо в спомените на хората след себе си. За траките казват, че оставили несметни богатства, покрити от рохкавата пръст на земята или по пещери и подземни входове.

Живеели си мирно те по своите малки села, радвали се на обилните богатства, с които ги дарила природата и пеели песни в прослава на времето. Но дошли римляните и ги поробили. Построили много крепости, една от които на върха на Струпешката могила, с поглед към река Искър. Оттам наблюдавали повече от двайсет села, обхождали ги и събирали богатствата им. Ограбеното криели в едно подземие, което започвало с вход от крепостта. Изходът му от другата страна бил затворен с желязна врата и засипан с камъни.

Не им стигали тези богатства, та вземали и най-хубавото от траките – техните девойки. Един римски войник харесал най-личната девойка от селото в подножието на могилата. Но тя си имала вече свой любим и на него се била врекла. Казвала се Ситла. Римлянинът много искал да спечели любовта на Ситла, но не могъл да прекърши волята й.

Единствената надежда за него останала в това да превърне любимия й в роб, да го прати в гладиаторски борби и там да го погуби. С времето тя щяла да го забрави.

Било летен месец. Слънцето прежуряло околната зеленина, а водата на езерото в подножието на могилата притихнала в очакване на радостните песни на младите тракийки. Във вечерна прохлада те берели късни летни цветя, потапяли ги във водата. Оросените цветя поднасяли на младите момци. В смях и радост минавали чудните летни вечери. Езерната вода, чиста като сълза, приемала радостта и щастието на младите и я разнасяла надолу по пътя на клокочещия поток към река Искър. Когато нощта спотайвала дневния шум, младите по двойки, хванати за ръце, отивали да споделят своя сърдечен изблик в близките шубраки. Повела своя любим и Ситла към долния край на езерото. Прескочила като кошута потока, обърнала се със сияйна усмивка, с протегнати ръце за да приеме в обятията си любимия … и усмивката замръзнала на устните й. Тя чула само отдалечаващи се тежки стъпки на хора и нищо друго…

Затъгувала момата по свойта любов, залиняла. Всяка вечер тя идвала на езерото и в люти клетви хвърляла камъни по него. Искала да го затрупа. Минавали години и езерото все повече и повече се запълвало. Но изворът не пресъхвал. Водата била нужна на римляните, а сърцето на Ситла таело люта омраза срещу тях. И решила с тялото си да затули извора на езерото.

В една ясна вечер, когато луната се оглеждала във водата на езерото, Ситла се хвърлила в глъбините му и не излязла вече оттам. Престанала да блика от извора бистрата като сълза вода.

Постепенно малкото вода на езерото пресъхнала, а траките се изселили на друго място.

Дошли нови племена по тези места. Изгонили римляните. Един техен отряд от конници пристигнал в подножието на могилата. Спрели на почивка близо до някогашното езеро. Разседлали зажаднелите коне. Освободените животни се спуснали към някогашното езеро и започнали да ровят с крака. Ровили те, ровили, докато бликнала пак бистра вода. Изглежда Ситла разбрала, че те са отмъстителите за нейната погубена любов и оттулила водите на езерото.

Потекла отново по нанадолнището езерната вода. Понесла тя сълзите на любовта, бликаща от очите на Ситла. Хората построили чешма с няколко чучура.

И сега там идват морни пътници за да утолят жаждата си, а местните овчари разказват за голямата любов на тракийската девойка Ситла.

Легенда за Радан Войвода и Кървавата скала

Било в последните дни преди падането на средновековния град Вратица под турско робство. Радан войвода и войската му останали между последните защитници на крепостта Вратица. Със сетни сили и вече без боеприпаси те отстоявали свободата на врачани. А нашествениците прииждали все по-многобройни и все по-настървени… Виждал Радан черните облаци, които надвисвали над родното му небе и сърцето му се свивало от мъка. Знаел войводата, че с голи ръце нямало да могат да устоят на поробителя. Дотрайвали момчетата му. Един по един загивали под турския ятаган… А и една друга мисъл като с нажежено желязо го изгаряла: заминал бил сама в къщи едничката си щерка – Елица. Без майка останала тя още с раждането си, та с много мъка и с помощта на една от сестрите си я бил отгледал, ама сега, когато поотраснала и станала мома за чудо и приказ, тя му била утехата и радостта в тоя живот. И бащината му гордост била Елица, целият град се възхищавал от нея – и не само от хубостта й, но и от добрината й, и от сръчните й ръце. Драго му било да слуша, когато го облазявали заради нея, но още по-драго му ставало, когато сам с очите си виждал хубостта и добрината на детето си. Засмеела ли се Елица срещу него с игривите пламъчета, дето танцували в очите й, като че ли слънце го огрявало. Радвал се Радан на чедото си, но тогава, в ония, мирните и свободните дни, когато змийчето на страха още не било пропълзяло по пътечката към сърцето му. А сега? Сега час по час то го клъцвало с острото си езиче… И може и грях да било, но през ума му прескачали коя през коя по-черни мисли. „Сипаница да беше посипала лицето на моята Елица – думал си той – лицето й сега щеше да е надупчено и грозно и никой нямаше да се заглежда в него. Саката да беше или пък грозновата да се беше родила – за добро щеше да бъде! А то сега – по тия очи като езера сини кой ли не се е заглеждал! По това лице, по-хубаво и от месечината, кой ли не е закопнявал! За тая коса, по-тежка от злато, кой ли не се е полакомил! Ами снагата й? – Като топола тънка! Ще ли я пожали нашественикът? Едва ли…“

Опрял беше ножът до кокал в народната снага. Стигнали бяха и до вратичани не една и не две страшни вести за насилия и безчестие над моми и невести. Една ли женска съдба в тези години беше прекършена?! Чудел се войводата какво да стори, та да защити своето чедо. Маял се ден и нощ, мятали се безпомощно мислите му, търсели брод, но не го намирали… И току обръщал тревожно очи назад – да види дали пламъците, дето облизвали покривите на къщите под крепостта, не са грабнали вече и неговия дом. Поглеждал горестно в тази посока все по-често и по-често, но сърце не му давало да остави момчетата си на този хал. Нужен им бил той там, на крепостта, та ако не с друго, с думи да ги подкрепи, кураж да им даде, та по-леко да посрещнат смъртта си…

А когато дочул Радан, че и последният от войните му болезнено изохкал и се свлякъл по стената на крепостта, черна пелена сякаш паднала пред очите му. Струполило се небето върху него. Краят на Българското царство настъпвал – знаел вече войводата, – турският ятаган посичал един от най-яките корени на вековитото му дърво. Паднела ли и Вратица – нямало вече кой да спре поробителите. И ще тръгнат те да оскверняват земята му, да палят и рушат, да колят и бесят. И никого не ще пожалят, никого – ни младо, ни старо…

Нищо не можел вече да стори Радан за града си. Сам останал, довършили се момците му… И си помислил: „Да бях поне отърчал до вкъщи. За последно да прегърна щерката си, да поуталожа малко страха й… Може би все още не е късно … Ако бъда до нея, може пък нищо да не й се случи!“ Отнели като че ли тези мисли и последните сили, които крепели изнемощелите му нозе и Радан се втурнал към дома си. Тичал като обезумял. И колкото по-навътре в града навлизал, толкова по-силно пробождала тревогата бащиното сърце. Горящи като клади или изпепелени вече къщи оставял след себе си. По улиците оскотели аги размахвали ножове и ятагани. Посечените от тях трупове напоявали с кръвта си калдъръмите … И писък до Бога на жени и деца се носел … Робство се задавало!

Останал без дъх, със сетни сили Радан се покатерил по високия зид, който обграждал къщата му. Пътната порта била здраво залостена отвътре, та на плахото му подвикване никой не отговорил. А когато едва открехнал пътната врата, видял щерка си, свита в най-тъмния ъгъл и почти обезумяла от страх. Ридание разтърсило крехкото й тяло и тя се хвърлила в бащините прегръдки. „Тате! Тате! – долавял Радан откъслечни думи в плача й, – Тате, безчестят де кого срещнат, де кого намерят! И буля Петкана, и стрина Петровица, и Недка, дето е дете още!… По-добре мъртва, тате! – изричало на пресекулки детето му и все по-отчаяно впивало пръсти в бащиното рамо…

Стиснал здраво Радан в прегръдките си Елица. И молитвени думи към Бога зашепнал, към Спасителя от небето. „Къде си, Боже, – мълвяла устата му – да спреш тая сеч?! С какво съгрешихме, Боже, та така ни наказваш?! Спаси от позор чедото ми и не оставяй да почернят младостта му!“…

Мълчал Бог. Само писък и плач като светкавици разсичали небето. А под него земята се гърчела в огън и кръв …

Изведнъж тропот на коне пресякъл молитвата на войводата. Турска реч като с камшик ударила по портата му. И разбрал той и с ума, и със сърцето си, че нищо друго не му остава, освен да подири спасение в смъртта. Изнизал Радан сабя от ножницата, стиснал с трепереща ръка Елица и я повел бързо през задния двор към скалата, дето се въздигала близо до крепостната стена. Ще се качат на нея, та за сетен път и от високо да погледнат града си, ще се простят с всичко мило и родно, пък тогава ще потърсят спасение … Първом за Елица, а сетне и за него. Решили се веднъж да умрат като свободни българи и в името на правата си вяра, страхът като че ли започнал да отстъпва от вкаменените им лица. Нагоре по стръмното ги водела вече мисълта да умрат, но достойно, като ония българи – моми и невести, за които по цяло Българско се разказвало, че сплитали руси коси с черни и скачали в дълбоките пропасти или в морските бездни, в смъртта си търсели спасение от похитителите … Искали и те да умрат като ония българи, които предпочитали смъртта пред робството…

Изкачили се най-сетне баща и щерка до върха на скалата. Настъпил бил мигът – без думи за сбогом, без плач, без степания.

Нямало никакво време … С нечовешки усилия Радан вдигнал треперещата си десница…
А Елица – тя с мълчаливо примирение, но без страх посрещнала с гърдите си острието на бащината сабя… И кротко се свлекла до нозете му… Подредил той косите й, целунал побледнялото лице, притворил клепачите й, погалил чедото си, а после приседнал до него – като да го поварди, докато душата му литне успокоена към небето…

Сега за него вече било по-лесно… Пък и трябвало да побърза, да последва Елица, че гласовете на агите вече се чували в ниското. И посегнал повторно към сабята си… Смесила се бащината кръв с тази на Елица – хубавица, разляла се по скалата, попила в пукнатините й и останала там до ден днешен… за да ни напомня за верността на българина към българското, към християнската вяра, за преданността му към род и родина…

„Кървавата скала“ – така нарекли хората скалата в подножието на прохода Вратцата, попила в ония размирни години кръвта на последния им защитник Радан войвода и неговата щерка Елица. И от тогава, който човек мине край нея, впива поглед в тъмното петно на североизточната й стена, сваля шапка за почит и застива в мълчание… А листата на дърветата, полюлявани от постоянния повей на вятъра, не спират да разказват за достойната им смърт.

ВИТОША И ЛЮЛИН

Витоша и разпрострялата се насреща й Люлин планина били безименни. Шопското население от околните села казвало „Големото било“ за Витоша и „Дългото било“ за Люлин. Както разказват, имената си тези две планини са получили от една случка, разтърсила съзнанието на хората и останала да живее в спомените им и до ден днешен.
В едно от околните витошки села имало яко и красиво момиче – Вита се казвало. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете – главен поминък на тукашните хора. Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на „Големото било“, за да се нагледа надлъж и шир. Очите й съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресича софийското плодородно поле и се губи в диплите на Балкана. Когато очите се насищали на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът й бил силен и ясен, та се чувал през девет села.
А на „Дългото било“ пасъл стадото си друг овчар – Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа й:
– Витооо!
– Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!
По песен и свирка двамата млади се залюбили -отдалеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума. Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и изприкажат. Било определено землището на едното и на другото село, затова стадата пасли в своя мера и било запретено да се нагазва в чужд синур. Годините изтичали като река, децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита мома и стигнала за женитба. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала стройниците – Люлин обичала, за него искала да се ожени, но срам я било да признае на майка си. А нямала вярна дружка или по-стара сестра, пред която да разкрие сърцето си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си. Страхувал се, че няма да харесат Вита – такава мъжкарана, дето знае само овците, не би била по волята на кротката и уредна Люлинова майка. А се вървели стройници бедни и богати, красиви и грозни, от близки и далечни села, но Вита връщала всички. Един ден дошел вестоносец от далечно село – най-личният момък, най-добрият майстор зидар пращал стройници за Вита. Всяка година майсторите напускали родното си село и по девет месеца ходели по различни краища да строят къщи, та им трябвало яка и силна жена, която да върти сама дома, докато се върнат гурбетчиите. Овчарката имала такава слава, тъкмо за тяхното момче невеста.
Когато вечерта Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка й казала:
– Утре брат ти ще отиде с овците. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за смях! Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните й станали – от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там, но напразно. А към пладне чули гласа й, пеела от височината на „Големото било“. Чули и провикването на Люлин, който пасял овците си по „Дългото било“:
– Витооо!
– Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!
Витината майка разбрала, че и тоя път дъщеря им ще ги направи за смях, излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:
– Гръм да те удари, щерко, да те вкамени, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее и моята душа от срам пред чуждите хора. И тоя Люлин, дето те лъже и мами, и той на земя и камък да стане!
Било ясно и слънчево време, но отведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил земята. Вита, която стояла в тоя миг на връх „Големото било“, паднала. Гръм ударил Люлин овчар на „Дългото било“. Оттогава хората нарекли „Големото било“ Витоша, а „Дългото било“ – Люлин. Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.
БЕЛОГРАДЧИШКИТЕ СКАЛИ

Прочутите Белоградчишки скали са привличали вниманието на стари и млади открай време и за тях се разказват чудни легенди. Една от най-разпространените е тая за двете забележителни фигури: „Монахът“ и „Монахинята“.
Имало някога, в приказни времена, между Белоградчишките скали два манастира: мъжки и девически, които стърчали на двата най-високи върха, оградени с каменни зидове.
Между калугерките живяла необикновена хубавица – сестра Витиния. Ала хубостта й била скрита под широкото монашеско расо.
Тя била родена някъде в пазвите на връх Миджур, близо край село Горни Лом. Казвала се Вита. Раснала Вита и хубавеела, красотата й била толкова голяма, че ако хората не познавали родителите й, могли да помислят, че е родена и излязла из някое чудодейно самодивско свърталище.
Вита имала златисторуса коса, сини, дълбоки очи, бяло лице, алени устни, тънки, извити гайтанлии вежди. Снагата й била стройна и висока като млада тополка, която се кършела и извивала в буйните празнични хора. Тя била сладкопойна пе вица и често, когато пасяла козите по планинските склонове, гласът й като медено звънче огласял усоите и омайвал всичко живо.
Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок, строен стан, с черни очи и коси като смола. Той бил надарен с голяма дарба – свирел ненадминато с кавал и свирнята му се леела като бързоструен планински поток. Слушала Вита свирнята на овчаря и в сърцето й се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят и по цял ден свирел след стадото си, а Вита го слушала затихнала и омаяна от свирнята.
Веднъж при родителите на Вита пристигнал стар калугер и смаян от нейната прелест, казал на майка й:
– Дъще, тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни.
Уплашили се простите хорица от тия думи на калугера. Питали и разпитвали къде да я заведат и как да я опазят. Най-сетне откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир.
Дни и нощи, седмици и месеци плачела неутешимо младата послушница в тъмната си самотна килия. Игуменката, прекръстила я Витиния, отначало дълго я увещавала, а после започнала да я заплашва с „боже наказание“, ако не приеме калугерството.
Като жива погребана била Вита в манастира, ни искала да види, ни да чуе някого и тъгувала дълбоко за свободните планински простори и за любимия си овчар.
Веднъж на манастирския празник „Благовещение“ затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Тя изскочила навън, промъкнала се сред навалицата и си пробила път до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там своя любим овчар. Видял я и той и в миг замлъкнал и вперил очи в любимата девойка. Но притичала старата игуменка, хванала за ръка Вита и я помъкнала към килията й. Отново потекли буйни сълзи из красивите очи на младата послушница.
Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни. Но една нощ Вита чула тъжна, далечна свирня на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият мана стир. Дълго слушала сладкия глас на кавала Вита и успокоявала тъжната си душа. И оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, тя слушала свирнята на кавала и дочаквала така изгрева на слънцето …
Една нощ излязла страшна буря, която бушувала свирепо сред околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си – бил гласът на овчаря, който от скоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания … От тая нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила, развеселила се и калугерките решили, че тя вече се е примирила със съдбата си и е готова да приеме монашеството.
Минало почти година. Но неочаквано послушницата Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите помислили, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките – от килията на Витиния долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, извикала:
– Да се прогони от нашия дом блудницата! Да се накаже жестоко, да се изгори детето й, то хвърля срам върху благочестивия ни живот!
Скоро се събрали и старейте на мъжкия манастир и заедно решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А тежко било тогава времето за изгонените от манастира – никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон. Като прокажени трябвало да живеят в пещери и гори далеч от хората, да се хранят с шума и трева, както животните.
Молила се Витиния, плакала, искала да я оставят в килията с детето й, защото навън ранната пролет държала още сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да й помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука – любимият на Витиния.
Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените монаси и над всичко – Витиния и Лука: два вечни символа на непобедимото любовно чувство, на дълбоката, сърдечна човешка обич…

Advertisements

2 comments on “Български легенди

  1. loraaa каза:

    Прочетох го, ама нищо не запомних ;-).

    Хубаво, радвам се, че си го прочела, Лора =).
    – Редактирано съгласно К45А

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s