Скандинавска митология

Историческа и религиозна справка

Викингите произхождат от Дания, Швеция и Норвегия. Те завладяват постепенно огромна територия, която включва първоначално по-голямата част от Британските острови. По-късно прекосяват дръзко северната част на Атлантическия океан, порейки вълните със своите просторни, красиви и с много изчистени форми кораби, наречени „дракари“. През 825 г.сл.Хр. населяват Исландия, а през 985 г.сл.Хр. завладяват части от Гренландия. Пет века преди Христофор Колумб, през 922 г.сл.Хр. малки групи се настаняват в отделни области на Северна Америка. „Корабите-дракони“ имат плоско дъно, което им позволява да се приближават до всеки бряг и да плуват по пълноводните реки. Викингите притежавали невероятни навигаторски умения и изумителна дързост. През 845 г.сл.Хр. те атакуват френските брегове и даже дръзват да обсадят Париж, а по-късно масово се настаняват по двата бряга на Сена. През 911 г.сл.Хр. френският крал Шарл Простодушният, с договора от Сен-Клер сюр Епт, признава Ролон за първи херцог на Нормандия. На френски „норд“ означава „север“ т.е. страна на хората от Север. Други викинги основават градове по поречието на руските реки, а малки групи достигат бреговете на Сицилия. Културата на викингите достига своя апогей между VII-ми и IX-ти век сл.Хр.

Боговете на викингите са груби и жестоки. Те се вписват съвършено точно в представите на моряците-завоеватели. Викингите били от една страна безрасъдно смели, но от друга – много суеверни. Винаги търсели начин да запазят благоразположението на многобройните морски божества и преди всичко на Ниорд – богът на морето, символ на плодородието и плодовитостта. В техните представи, той бил стар мъдрец, който бди над крайбрежията и най-вече – над местата, където се лови риба. Те вярвали, че дълбоко в морската бездна, в своя величествен палат живеел Аегир, заедно с жена си – Ран и с деветте им дъщери. Викингите различавали девет вида вълни и били убедени, че всяка от тях била предизвиквана от една от тези девет дъщери. Това били скандинавските морски сирени, които прелъстявали моряците, за да ги отвлекът в океанските дълбини. Те смятали също така, че земята е плоска и кръгла, заобиколена отвсякъде с море. Според тях, в дълбоките океански бездни живеел Вселенският змей – Йормунганд, чието тяло опасвало цялата земя и че той предизвиквал силните морски бури. Тези морски божества олицетворявали богатствата и опасностите на моретата, а също (деветте дъщери на Ран) – магията, която винаги са упражнявали над хората.

Интересно е обаче, че до сега не са открити никакви значими светилища или храмове. Не съществуват следи от религиозна архитектура на викингите. Открити са само няколко големи гробници, заобиколени с камъни. Изглежда те не са изпитвали необходимост да издигат специални сгради, за да упражняват религията си или за жертвоприношения. Най-често големите дървета и особено ясените, са служели за място, където се събирали. Празниците и съветите обикновено се провеждали в подножието на гигантски дървета. Огромният ясен, наречен Игдрасил, е смятан от тях за ос на света. Вероятно пак под тези дървета се събирали, за да се молят, но със сигурност не са строили нищо, наподобяващо египетските или елинските храмове. Това се обяснява с факта, че викингите живеели всред природата и в хармония с нея. Те не са имали духовенство, нито каквато и да е църковна йерархия, тъй както не са имали и крале. Възрастните мъже, старейшините на семействата или най-смелите войни се ползвали с голям морален, а може би и религиозен авторитет. Всеки се молел според разбиранията си, без да следва установени правила. Едва през 966 г.сл.Хр. Харалд Синият зъб се покръстил, а след това, малко по малко, всички викинги приели християнството, под влияние на католическите мисионери.

Митология на викингите 

Богове-съперници 

В скандинавската митология боговете били разделени в две големи семейства – Ази и Вани, както и в множество кланове. Те си съперничели, понякога дори враждували помежду си и населявали изворите, небесата или океаните. Главният бог Один бил смятан от повечето викинги за най-могъщ, но въпреки това било много трудно да бъде поставен над останалите богове. Например, през столетията Тор ставал все по-популярен, особено всред моряците и селяните, които го призовавали на помощ, вместо Один. Изобщо, в скандинавския пантеон не съществувала ясно изразена йерархия. Както в много политеистични религии, богините имали също важна роля и не са били ограничени с второстепенни функции. Огромното количество намерени статуи, посветени на богинята на плодородието Фрейя, позволяват да се приеме, че е била една от най-тачените.

Великани, джуджета и елфи 

Според викингите, както и според много други народи, боговете не са се появили първи на земята. Предхождали са ги груби на вид великани и всякакви чудовища. При викингите обаче, великаните не изчезнали, сразени навеки от боговете. Те били само отблъснати в далечни и негостоприемни области – страната на ледовете, страната на огъня и тъмните подземни светове. Великаните били опасни и необикновено жестоки, но някои от тях били много интелигентни. Като Мимир – пазачът на извора на мъдростта. Повечето великани обаче, живеели като зли диваци, заедно с опасни чудовища, с които сключвали съюзи. Различни видове джуджета обитавали свят, паралелен на света на боговете и хората. Джуджетата-ковачи живеели изключително под земята, където майсторели оръжия и вълшебни накити. Те притежавали невероятни тайни умения за производството им. Други джуджета, наречени Коболди, живеели понякога в къщите на хората и нощем помагали в най-тежките домакински работи. Хората обаче, много рядко можели да ги видят. По принцип, джуджетата били приятели на хората и боговете, но най-често избягвали да ги срещат. Ако някой обаче им сторел зло, те умеели да се противопоставят и да си отмъщават. Различни от джуджетата били елфите, които принадлежали към въздушните сфери и викингите се страхували от тях. Тези млади и красиви същества се появявали в лунните нощи, танцували по поляните и съблазнявали юношите, защото красотата им ги привличала неудържимо. Почти прозрачни и неуловими, те символизирали нощните сили и юношеските желания. Всеки, който се включвал в танца на елфите, напускал човешкия свят. Елфите се разпръсвали при първи петли.

Смъртните богове 

Противно на повечето народи, викингите вярвали, че боговете им са смъртни. И не само смъртни, но и непрекъснато подлагани на опасности. Те стареели много бавно и не времето ги заплашвало, а непрекъснатите съюзи между великани и чудовища. Викингите смятали, че два гигантски вълка преследвали ежедневно слънцето и луната. Те вярвали, че ако успеят да ги настигнат и погълнат, това ще бъде краят на света. Те вярвали, че краят ще настъпи след атакуването и разрушаването на обителта на боговете – Асгард. Светът на боговете бил орисан да изчезне след последната битка, наречена Рагнарок, в която всеки трябвало да даде доказателства за върховното качество на война – смелостта.

Новият свят Но не всичко свършвало до тук. Няколко спасили се второстепенни богове се завърнали на земята, за да се опитат да създадат новия свят. Той щял да бъде населен от спасените по чудо под кората на ясена Игдрасил мъж и жена. При изграждането на новия живот, боговете и хората се ръководели от „Златните таблици“, които някога принадлежали на Один. Така новият свят щял да израстне по-миролюбив и освободен от старите демони.

Сътворението

В началото, на земята нямало нищо. Съществувала само черната бездна Гинунгагап. На север от нея се простирало царството на студа Нифелхейм, а на юг – царството на огъня Муспелхейм. Но ето. че в царството на мразовете бликнал изворът Гергелмир, чиито води дали началото на могъщата река Еливагар. Тя потекла стремително на юг, пропадайки в бездната Гинунгагап. Жестокият студ превръщал водата й в лед, но изворът Гергелмир не преставал да бълва все нови и нови потоци. Ледените грамади растяли и се приближавали все повече и повече до Муспелхейм. Накрая, ледът достигнал толкова близо до царството на огъня, че започнал да се топи. Искрите, излитащи от Муспелхейм се смесили с топящия се лед и му вдъхнали живот. И тогава, над безкрайните ледени простори на Гинунгагап се издигнала исполинска фигура. Това бил великанът Имир, първото живо същество в света. От лявата ръка на Имир се появили момче и момиче, а от крака му се родил шестоглавия великан Трудгелмир. Така било поставено началото на рода на великаните – жестоки и коварни, като леда и пламъка, от които са произлезли. Заедно с великаните, от топящия се лед се появила и гигантската крава Аудумла. Четири реки от мляко потекли от вимето й, давайки храна на Имир и децата му. Понеже все още нямало пасища, Аудумла се хранела, облизвайки солените ледени грамади. Една от тези грамади постепенно се стопила и от нея се появил могъщият великан Бури. Неговият син Бор се оженил за великанката Бестла, която родила боговете Один, Вили и Ве. На новородените богове не се понравил света, в който трябвало да живеят, а и не искали да понасят тираничното господството на жестокия Имир. Те се опълчили срещу великана и след дълга и жестока борба, го убили. Имир бил толкова огромен, че в кръвта, която потекла от раните му, потънала кравата Аудумла и всички останали великани. Само внукът на Имир – великанът Бергелмир успял да построи лодка, с която се спасил заедно с жена си. Сега вече никой не пречел на боговете да уредят света според своето желание. От тялото на Имир те създали земята – кръгла и плоска. Разположили я всред огромното море, образувано от кръвта на великана. Нарекли земята Митгард, (Средна земя/страна). От черепа на Имир създали небесния свод, от костите му – планините, от косите – дърветата в горите, от зъбите му – скалите, а от мозъка – облаците. От искрите, излитащи от огнения Муспелхейм направили звездите и украсили с тях небето. След като сътворили света, Один и братята му решили да го населят. На брега видяли две дървета – ясен и елха. Отсекли ги и от ясена направили мъж, а от елхата – жена. Един от боговете им вдъхнал живот, другият им дал разум, а третият – кръв. Така се появили първите хора – мъжът Аск и жената Ембла. След всичко това, боговете се погрижили и за великаните. Отвъд морето, на север от Митгард, те създали страната Йотунхейм и я дали във владение на спасилия се великан Бергелмир и неговите потомци – ледените великани.

Асгард, Аси и Вани

 

Тук те разплитли нишките на съдбите на всяко човешко същество от първия ден до смъртта му. Ако някоя нишка се скъсала, човекът веднага умирал. Всред клоните на ясена Игдрасил, бърза като светкавица, подскачала катерицата Рататоск По листата на дървото проблясвали капки медовина – вълшебната напитка, утоляваща жаждата на боговете. Близо до върха на Игдрасил, на най-високото място в Асгард бил тронът на властелина на света и най-могъщия от боговете – Один. От тук той виждал всичко, което ставало в Асгард, Митгард и даже в далечния Йотунхейм. Один бил баща на азите и най-мъдрият между тях. Когато бил още млад, отишъл при великана Мимир и помолил да му разреши да се напие от водите на извора на мъдростта. Но великанът му казал: „Нищо не се дава даром, а особено мъдрост. Какво ще ми дадеш ти в замяна?“ „Всичко, което поискаш“ – отвърнал Один. „Тогава ми дай дясното си око“ – поискал Мимир. Один се замислил и отговорил: „Добре, съгласен съм. Умният вижда с едно око повече, отколкото глупавият – с две.“ И след като се напил с водата на вълшебния извор, за него нямало повече тайни нито в настоящето, нито в бъдещето. На плещите на Один стояли гарваните Хугин и Мунин, а в нозете му лежали вълците Гери и Фреки. Хугин и Мунин летели над цялата земя през деня, а Гери и Фреки я обикаляли нощем и след това разказвали на господаря си какво са видяли и чули. Один носел на главата си крилат, златен шлем, а в ръката си държал копието Гунгнир, което не пропускало никога целта. Осмоногият му жребец Слейпнир можел да препуска по земята, водата и въздуха. Господарят на света обикалял земята, яздейки го невидим за хората и участвал в сраженията им, като помагал на по-достойните да победят. Дворецът на Один – Валхала, бил най-големият и най-красивият в Асгард. В него имало петстотин и четиридесет просторни зали, в които пирували храбрите войни, паднали достойно в битка с врага. Те се хранели с месото на огромния глиган Серимнир, когото изпичали всеки ден, а на следващия той оживявал, за да бъде изяден отново. И боговете и войните във Валхала пиели от изобилното, сладко като мед мляко на козата Хейдрун, която пасяла клонките на ясена Игдрасил. Само Один не се нуждаел от храна. Освен Один, в Асгард живеели още дванадесет богове-ази. Най-важен всред тях бил най-големият син на Один, могъщият чевенобрад бог на гърмотевиците Тор. Той не бил така мъдър, като баща си, но затова пък нямало по-силен от него в целия свят, а подвизите му били неизброими. Майка на Тор била богинята на земята Йорд. Той бил покровител на селяните и зорко пазел домовете и нивите им от нападенията на злите великани. Хората вярвали, че ако не бил Тор. великаните биха унищожили целия свят. Понеже бил огромен и много тежък, нямало кон, който би могъл да го издържи и затова ходел пеш или препускал по небето в своята, обкована с желязо колесница. Тя била впрегната в двата козела Тангниостр и Тангриснир. Те били по-бързи от вятъра и даже по-бързи от Слейпнир – осмоногия жребц на Один. Тор притежавал вълшебен пояс, който увеличавал двойно силата му. На ръцете си носел железни ръкавици, а вместо копие или меч размахвал тежкия железен чук Мьолнер, който можел да разбие на трески най-дебелите и здрави скали. Богът на гърмотевиците пребивавал рядко в Асгард, защото дни и нощи се сражавал с великаните на изток. Но ако азите били заплашени от някаква опасност, било достатъчно да произнесат гласно името му и той веднага идвал на помощ.

Ето и останалите по-важни богове и богини от скандинавския пантеон: Балдер – бог-аз, син на Один и Фриг. Бог на интелекта, мъдростта и пролетта. Тир – бог-аз, син на Один и сестрата на морския великан Гимир. Бог на войната. Най-храбрият между боговете. Хеймдал – бог-аз, син на Один, наречен „Мъдрият Аз“. Верният страж на моста-дъга. Браги – бог-аз, син на Один, бог на поетите. Ход (Ходер) – бог-аз, „Слепият Аз“, син на Один. Притежавал огромна сила. Видар – бог-аз, син на Один и великанката Грид, наречен „Мълчаливият Аз“. Вали – бог-аз, син на Один. Владеел оръжието до съвършенство. Ниорд – бог-ван, покровител на мореплавателите и нему били подвластни морето и морските ветрове. Фрейр (Фрей) – бог-ван, бог на плодородието и лятото, син на Ниорд. Локи – не е нито аз, нито ван. Произхожда от рода на великаните, но боговете му разрешили да живее в Асгард заради ума и хитростта му. Бил красив, но зъл и коварен.

Фриг – богиня-аз, жена на Один и мъдра колкото него – главна богиня в Асгард. Покровителствала брака и семейството. Фрейя – богиня-ван, дъщеря на Ниорд и сестра на Фрейр, богиня на любовта. В Асгард била първа след Фриг. Идун – богиня-аз, жена на Браги, богиня на вечната младост. Ейр – богиня, покровителка на лечителите. Йорд – богиня на земята, майка на Тор. Освен боговете и богините, в Асгард живееели прекрасни девици-войни – валкириите. Техен предводител била Фрейя. Те вземали невидимо участие във всяка битка, давайки победата на този, комуто я присъждали боговете. След края на битката отнасяли падналите войни-герои във Валхала и там прислужвали на пиршеството им.

                         Елфи и гноми

Веднага щом в небето засияло слънцето, животът на земята станал по-весел и по-радостен. Хората се трудели мирно в полето, всички били доволни и никой не искал да стане по-знатен или по-богат от другите. В тези времена боговете напускали често Асгард и странствали по света. Те научили хората как да добиват руда, как да направят първата наковалня, първите клещи и първия чук. С тяхна помощ, след това били изготвени всички сечива и инструменти. Тогава нямало войни, нямало грабежи, нямало клетвопрестъпления. В планините хората добивали много злато, но не го трупали като съкровише, а правели от него домакински съдове и украшения. Затова наричали този век „Златен“. Веднаж, търсейки в земята руда, боговете Один, Вили и Ве намерили червеи, които се появили в тялото на Имир, от което преди време били направили земята. Гледайки ги, Один казал: „Ние населихме с хора повърхността на земята, но забравихме за нейните недра. Нека направим от тези ненужни червеи малки човечета-гноми и да им дадем във владение подземното царство. Ще го наречем Сварталфхейм т.е Страната на черните елфи.“ Тогава брат му Вили попитал: „А ако им омръзне да живеят там и поискат да излезат навън, на слънце?“ „Не се бой, братко“ – отвърнал Один. „Ще направя така, че слънчевите лъчи да ги превръщат в камъни. Това ще ги накара да живеят само под земята.“ „Добре, съгласен съм“ – казал Вили. „Но ние забравихме не само недрата на земята. Ние забравихне и въздуха. Нека тогава превърнем част от тези червеи в черни елфи или гноми, а другата – в светли елфи. Тях ще ги заселим във въздуха между Митгард и Асгард и ще наречем страната им Алфхейм т.е. Страната на светлите елфи.“ Братята се съгласили с него и се захванали на работа. Така се появили гномите и елфите и скоро след това, гномите станали най-изкусните майстори. Никой не можел да обработва скъпоценните камъни и металите по-добре от тях. Даже самите богове често търсели услугите им. Докато гномите работели в недрата на земята, светлите елфи се трудели на повърхността й. Те отглеждали най-красивите и ароматни цветя и всяка година покривали земята с тях, за да я направят още по-красива.

Норни

Безгрижно и щастливо живеели хората в златния век, но това не продължило дълго. От изток, от страната на великаните, в Митгард дошли три жени. Едната от тях била стара и грохнала и се наричала Урд – „миналото“, другата била зряла жена и се наричала Верданди – „настоящето“, а третата била съвсем млада и се наричала Скулд – „бъдещето“. Тези три жени били прорицателките норни, вълшебници, надарени със способността да определят съдбата на света, на хората и даже на боговете. „Скоро, много скоро жаждата за злато ще проникне в сърцата на хората и тогава ще свърши златния век“ – казала Урд. „Хората ще се убиват и мамят заради златото. Много славни герои ще бъдат заслепени от блясъка му и ще загинат заради него“ – добавила Верданди. „Да, всичко ще бъде така, но ще мине време и златото ще изгуби властта си над хората и тогава те ще бъдат отново щастливи.“ – казала Скулд. „Жаждата за злато ще завладее не само хората, но и боговете и те също ще проливат кръв и ще нарушават клетвите си“ – отново заговорила Урд. „Великаните ще започнат война с боговете. Тази война ще продължи много години и ще завърши с гибелта на боговете и великаните.“ – казала Верданди. „Да, така ще бъде, но не всички богове ще загинат. Техните деца и онези от тях, които не са убивали и не са престъпвали клетвите си, ще оживеят и ще управляват новия свят, който ще възникне след гибелта на стария.“ – възразила Скулд. И наистина, всичко в света започнало да става така, както предопределили норните. В сърцата на хората се зародила алчността. Много от тях оставили мирните си занимания, хванали мечовете и започнали да воюват. Слънцето в небето продължавало да грее все така, но хората вече не били така щастливи, както преди. Сбъднало се и другото предсказание – между боговете и великаните започнала жестока борба, която продължавала векове. Безсилни да се доберат до Асгард и да победят азите, великаните насочили гнева си към хората. Започнали да изпращат в Митгард студове и суша, бури и градушки, а понякога спускали от планините огромни лавини, под които изчезвали цели селища. За да защитят хората от злодеянията им, боговете издигнали от веждите на Имир пръстен от високи, непроходими гори. Но понякога гигантите успявали да се промъкнат през него и тежко на онзи, който се изпречвал на пътя им. Желаейки да погубят света,те изпратили чудовища след слънцето и луната, за да ги погълнат. Единственият бог-аз, от който великаните се страхували, бил гърмовержеца Тор, който водел всеки ден безпощадни битки с тях, наказвайки ги за деянията им.

 Децата на Локи

Отдавна, още преди великаните да започнат войната с азите, богът на огъня Локи, странствайки по света, достигнал страната на гигантите – Йотунхейм и останал там цели три години. Живял през това време при великанката Ангрбода, която му родила три деца: момичето Хел, змията Йормунганд и вълкът Фенрир. Когато се върнал в Асгард, Локи не казал никому за пребиваването си в страната на великаните. Но всевиждащият Один разбрал скоро за децата му и се отправил към извора Урд, за да попита норните каква ще бъде по-нататъшната им съдба. „Вижте, вижте, мъдрият бог е дошъл при нас. Но той няма да чуе добри вести.“ – казала най-старата норна, когато го видяла. „Това, което ще чуе от нас, ще го лиши от покой.“ добавила средната норна. „Да, той е дошъл да чуе за децата на Локи и великанката Ангрбода.“ – потвърдила най-младата норна. „Щом знаете защо съм дошъл, отговорете на въпроса, който искам да ви задам.“ – казал Один. „Знай, че тези, за които искаш да ни питаш, ще донесат на боговете много нещастия.“ – казала Урд. „Двама от тях ще са причина за твоята смърт и за смъртта на най-големия ти син. Третият ще властва след вас и царството му ще бъде царство на тъмнината и смъртта.“ – добавила Верданди. „Да, вълкът ще убие теб, а змията – Тор, но и те самите ще загинат, а царството на тъмнината няма да просъществува дълго. Животът ще победи смъртта, а светлината – тъмнината.“ – казала Скулд. Загрижен и печален се завърнал в Асгард властелинът на света. Той събрал боговете, разказал им за предсказанието на норните и изпратил Тор в Йотунхейм, да доведе децата на Локи. Азите изслушали с тревога думите на Один, но били още по-изплашени, когато Тор довел на колесницата си Хел, Йормунганд и Фенрир. Младата Хел била с две глави по-висока от гигантската си майка. Лявата половина на лицето й била кърваво червена, като сурово месо, а дясната – черна, като вечната нощ. Змията Йормунганд била още малка – дълга била само петдесет крачки, но от зиналата й паст се стичала смъртоносна отрова, а студените й очи святкали с безпощадна злоба. Вълкът Фенрир бил още съвсем малък и безобиден. Изглеждал като обикновен вълк, който въртял весело опашка и се понравил на боговете. Седящият на трона си Один огледал внимателно тримата и проговорил: „Чуй ме, Хел. Ти си голяма и силна и ние решихме да те направим повелителка на страната, която лежи дълбоко под земята, чак под страната на гномите – Сварталхейм. В нея са душите на умрелите, които не са достойни да живеят с нас във Валхала. Отивай там и не се появявай повече на земята.“ „Добре, съгласна съм.“ – отвърнала Хел. „Ти, Йормунганд, ще живееш на дъното на всемирния океан. Там ще намериш достатъчно място и храна.“ – продължил Один. „Сссссъгласссссна съм“ – изсъскала змията, гледайки боговете с немигащи зли очи. „А ти, Фенрир, ще живееш при нас в Асгард.“ – промълвил накрая Один. Още в същият ден Хел се отправила в царството на мъртвите, а Йормунганд пропълзяла на дъното на океана. Там тя растяла и растяла, докато обвила с тялото си цялата земя и от тогава престанали да я наричат Йормунганд. Наричали я вече „Митгардската змия“. Фенрир живял цяла година в Асгард и растял не с дни, а с часове и се превърнал в такова чудовище, че никой от боговете не смеел да го доближи. Това правел само храбрият Тир, който го хранел. Тогава азите решили да си послужат с хитрост и да се отърват от Фенрир. Цял месец се трудили и изковали здравата верига Лединг, с която искали да го оковат, като му казали, че искат само да изпробват силата му, за да са сигурни, че е достоен да живее с тях. Фенрир се съгласил, напънал се и разкъсал с лекота веригата. Изплашените ази се отдалечили и веднага започнали да правят втора верига. Този път работили цели три месеца и я направили три пъти по-дебела. Това била веригата Дроми. Но за техен ужас и този път Фенрир я разкъсал без усилие. Тогава Один решил да се обърнат за помощ към гномите и изпратил пратеник в Сварталхейм. Чувайки молбата на боговете, гномите дълго спорили от какъв метал да направят веригата. Накрая, най-възрастният казал: „Няма да я направим от метал. Ще я направим от корените на планините, от шума на котешките стъпки, от женските бради, от слюнката на птиците, от гласовете на рибите и от сухожилията на мечките.“ Така и направили. След два месеца веригата Глейпнир била готова. И от този миг котешките стъпки станали безшумни, жените нямат бради, планините нямат корени, птиците – слюнка, рибите – глас, а мечките – сухожилия. Азите били много очудени, когато видяли за пръв път Глейпнир. Веригата била тънка и мека като коприна, но колкото и да я опъвали, толкова по-здрава ставала. Тогава те пренесли Фенрир на самотния остров Лингви, за да не може да причинява вреди на тях и на хората. Но когато поискали да сложат веригата около врата му, той изръмжал сърдито: „Тази верига е твърде тънка и ако не е вълшебна, ще я скъсам с лекота. Но ако е вълшебна, сигурно няма да мога да я разкъсам, въпреки силата си. Значи може да стана ваш пленник. Все пак ще позволя да ме подложите на това изпитание, ако някой от вас сложи ръката си в устата ми.“ Азите се отдръпнали смутено, но тогава храбрият Тир излязъл напред и положил дясната си ръка в устата на вълка. Поглеждайки тревожно към Тир, боговете омотали бързо Фенрир с вълшебната верига, а другия й край закрепили здраво за скалите. Огромният вълк напрегнал всичките си сили, но веригата останала здрава. След много усилия, той признал поражението си и поискал да го освободят, но азите отказали. Тогава, той изревал, побеснял от измамата и откъснал ръката на Тир. Докато една част от боговете се грижели за раната на Тир, останалите, начело с Один взели Фенрир, заедно със скалите към които бил прикован и го отнесли дълбоко под земята. Така, най-после азите успяли за дълго да се избавят от страшните деца на Локи.

Смъртта на Балдер

  Минали векове откакто азите се разправили с ужасните деца на Локи. Один отново управлявал света. Тор отново защитавал Асгард и Митгард от нападенията на великаните. Боговете били отново весели и щастливи. Но ето, че кошмарни сънища започнали да преследват Балдер – богът на пролетта. Присънвало му се, че напуска слънчевата страна на боговете и се спуска завинаги в мрачното подземно царство на Хел. Красивият бог предчувствал близкия си край. Изчезнала усмивката, озаряваща лицето му и той станал печален и замислен. Тогава, разтревоженият Один отишъл в Йотунхейм при мъдрия великан Мимир, а след това при прорицателките-норни, за да се посъветва с тях. Но и Мимир и норните го посрещнали мрачни и тъжни. Те му казали, че каквото и да прави, съдбата на Балдер е решена и краят му е неминуем. Само Скулд – най-младата норна му казала: „Чуй ме, Один. Балдер няма да остане вечно в царството на Хел. Той е твърде честен и невинен, за да остане завинаги в страната на мрака. Повече нищо няма да ти кажа, но нека това те утеши.“ Один се завърнал с лошата вест в Асгард и сякаш черен облак надвиснал над страната на боговете. Само Фриг – майката на Балдер, вярвала, че ще успее да спаси сина си. Тя обиколила Асгард, Митгард, Нифелхейм, Йотунхейм, страната на гномите и страната на елфите и помолила всички метали, всеки камък, всяко растение, всеки звяр, всяка птица и всяка риба да се закълнат, че никога няма да причинят вреда на Балдер. Когато се завърнала в Асгард и разказала на боговете какво е направила, всички се зарадвали, а Балдер забравил страховете си. За да провери неуязвимостта си, Балдер помолил всички да го замерят с камъни, да изстрелят стрелите си в него, да се опитат да го промушат с мечовете и копията си. Но колкото и да опитвали развеселените богове, камъните, стрелите, копията и мечовете се отклонявали от смеещия се Балдер. Всички се радвали, че вече нищо не застрашавало бога на пролетта. Единствен Локи, гледайки веселбата се мръщел сърдито. Защото завиждал на Балдер и не го обичал. „Рано се радвате. Мимир и норните не може да грешат“ – казал си той и отишъл при Фриг, преобразен като грохнала старица. Направил се на очуден и запитал богинята, защо всички са се нахвърлили върху красивия й син, сякаш искат да го убият. Фриг се разсмяла и разказала на бабичката за неуязвимостта на Балдер. „А, такава ли била работата.“ – промълвила мнимата баба. „Сигурна ли си обаче, че са се заклели абсолютно всички?“ Тогава Фриг си спомнила, че видяла далече на север, в горите на Норвегия, едно малко стръкче имел, което било толкова малко, че още нищо не разбирало. Затова и не поискала от него да се закълне. Локи едва се въздържал да не извика от радост. Бързо напуснал двореца на Один и се понесъл към Норвегия. В това време стръкчето имел вече било израстнало. Богът на огъня го откъснал, направил от него стрела и се върнал в Асгард. Балдер и останалите богове все още се забавлявали. Единствен слепият бог Ход стоял в страни и не вземал участие във веселбата. Локи накарал и Ход да изстреля една стрела в неуязвимия си брат, като му обещал, че ще насочи ръката му в целта. Не подозирайки коварството му, Ход взел стрелата от имел и я изстрелял право в сърцето на Балдер, който паднал мъртъв на земята. Боговете застинали покрусени, не вярвайки на очите си. Единствен Вали се нахвърлил бесен върху слепия си брат и го убил. Виждайки отчаянието на Фриг, най-малкият син на Один – Хермод, възседнал бързоногия Слейпнир и се понесъл към царството на Хел, за да измоли от нея освобождаването на брат си. Когато Хел чула молбата му, казала, че ще освободи Балдер, ако боговете обиколят земята и се уверят, че всички плачат и тъгуват за мъртвия бог. Узнавайки от Хермод за условието на Хел, азите се разпръснали веднага по целия свят и колкото по-далече отивали, виждали, че всяко живо същество плачело и тъгувало за Балдер. Плачели гномите и елфите, плачели хората и великаните, зверовете в горите и птиците в небето. Плачели цветята и дърветата, плачели даже рибите в морето. Само Локи не плачел и мислел как да измами боговете и да остави завинаги Балдер в царството на Хел. Когато радостните ази се връщали в Асгард, видяли някаква великанка в една пещера в Йотунхейм, която щом ги видяла, се усмихнала весело. „Не плачеш ли за Балдер?“ – ужасено запитали боговете. „Че защо да плача? Той не ми е нужен.“ – весело отвърнала тя. Ето защо Балдер останал завинаги в подземното царство на Хел. Дълго след това Тор издирвал тази великанка , за да я убие, но така и не я намерил, защото това бил преобразенит Локи.

Наказанието на Локи 

Веднаж, много, много отдавна, боговете пирували безгрижно в двореца на Аегир – повелителят на морето. Пиршеството продължило чак до настъпването на зимата. Само Тор, обезпокоен, че великаните ще завладеят в негово отсъствие Асгард и Митгард, потеглил на изток. Слугите на морския бог, Фемафенг и Елдир прислужвали толкова сръчно, че предизвикали спонтанното възхищение на пируващите ази, които ги обсипвали с похвали. Това озлобило завистливия бог на огъня. Опиянен от изпитото пиво, той убил с меча си Фемафенг. Възмутените богове скочили възмутени срещу него и го изгонили завинаги, нежелаейки да проливат кръв в дома на любезния домакин. Изплашеният Локи побягнал и дълго бродил около двореца на Аегир. Но злобата му не утихвала и когато до ушите му долетял смехът на богвете, не издържал и се втурнал обратно в залата. Елдир, другият слуга на морския бог, се опитал да го спре, но Локи го отблъснал и седнал отново на масата. При вида му, веселящите се ази замлъкнали поразени, а Один казал сурово: „Навярно си изгубил ума си, щом след всичко, което направи, се върна отново при нас. Казахме ти веднаж и пак ще го повторим – махай се и не се появявай повече пред очите ни!“ „Никъде няма да ходя“ – отвърнал Локи, усмихвайки се язвително и започнал да се подиграва на боговете. В това време, на вратите се появил разгневеният Тор и гърмовно извикал: „Махай се, Локи или моят чук Мьолнер ще те накара да замълчиш завинаги!“ Лукавият бог на огъня се отправил към вратата, но преди да излезе се обърнал към боговете и злобно казал: „Знайте, че Балдер загина заради мен, защото аз сложих стрелата от имел в ръката на Ход и аз насочих лъка му. Знайте също. че заради мен, той не се върна от царството на Хел, защото аз се преобразих във веселата великанка, която не искаше да плаче за него.“ След тези думи той побягнал навън, преди поразените от ужас богове да се съвземат и да се втурнат след него. Достигайки до реката, Локи се гмурнал в нея, превръщайки се в риба. Виждайки това, азите взели мрежата на богинята Ран и я хвърлили във водата. Когато влачещата се мрежа достигнала спотайващия се под речните камъни бог, той скочил отчаяно извън водата, но могъщият Тор го хванал във въздуха. Страшно било наказанието на Локи. Разгневените ази го отвели до най-високата скала в Митгард и го приковали към нея. Над главата му поставили отровна змия, от чиято уста непрекъснато капела отрова. Сигин, вярната жена на Локи, седяла ден и нощ до него, държейки над главата му голяма чаша. И когато отровата започнела да прелива, тя я изливала далече от него. В това време обаче, отровата капела върху лицето на бога на огъня и той се гърчел в страшни мъки.

Рагнарок – Пророчеството за Залеза 

Минало много време, откакто коварния бог на огъня Локи, бил прикован към скалата. Скръбта на азите след гибелта на прекрасния Балдер, започнала вече да стихва. По това време се родил вторият син на Тор, наречен Моди, който не отстъпвал по сила на брат си Магни, а победените от Тор великани вече били забравили пътя към Асгард и хората се разпръснали по цялата земя, заселвайки най-отдалечените кътчета на Митгард. И тогава се появила пророчица, която виждала бъдещето така, както хората виждат това, което се случва около тях. Славата й се разнесла по целия свят, достигайки даже до Асгард. Щом чул за нея, великият Один я повикал, за да предскаже на него и децата му по-нататъшната им съдба. Веднага щом дошла, прпрочицата започнала да говори: „Виждам, как още много столетия азите ще управляват, както преди света. Виждам, как ще се увеличават богатствата и славата им. Виждам, как ще ги почитат хората и как ще се боят великаните от тях. Но също така виждам, как се събират черни облаци над главите им и как приближава залезът на боговете. Тогава ще настъпят три зими с небивали студове и ветрове, които ще продължат три години, но хората няма да им обърщат внимание, защото ще воюват непрекъснато за злато, което е заслепило очите им и е помрачило разсъдъка им. В края на третата зима ще паднат оковите, с които е окован бога на огъня и той ще се надигне изпълнен със злоба и желание за мъст. От земните недра ще се изтръгне могъщият вълк Фенрир, а от морските дълбини ще се надигне Митгардската змия. Виждам, как Локи събира всички великани от Нифелхейм и Йотунхейм и как идва с тях къ Митгард на кораба „Нагалфар“. Всред тях е Сурт – могъщият повелител на Муспелхейм. Той държи в ръката си огнен меч. Голям, много голям е корабът „Нагалфар“. Той е направен от ноктите на всички умрели и с него идва несметна войска. Виждам смелият страж Хеймдал, който вече тръби със своя рог Гялар. Виждам, че са се разтворили всичките петстотин и четиридесет врати на Валхала и през всяка от тях излизат по осемстотин смели войни. Пред всички, на своя Слейпнир, с копието Гунгнир в ръка и златен шлем на главата, препуска Один. Останалите ази се спускат, като лавина по моста-дъга Бифрост, за да посрещнат врага. Виждам, как битката между боговете и вликаните, придружени от чудовища, започва в долината Вигрид. О, мъка за всички вас – виждам как Фенрир разкъсва бащата на боговете и как славният Тор убива Митгардската змия, но поразен от отровата й, сам пада мъртъв на земята. Виждам, как Локи се сражава с Хеймдал и как двамата се убиват взаимно. Виждам как Гарм, кучето на Хел се хвърля върху Тир и как загиват двамата. Вече е паднал прекрасният Фрейр, поразен от огнения меч на Сурт, който веднага се хвърля към богините, сражавищи се рамо до рамо с мъжете си. Виждам, как Видар – Мълчаливият Аз, настъпва челюстта на Фенрир, как забива меча си в гърлото му и убива чудовището. Ето, Магни и Моди вдигат бойния чук на Тор и също встъпват в боя и виждам, как Сурт загива под ударите на Мьолнер. И виждам, да – виждам, че великаните са победени, но огненият меч на повелителя на Муспелхейм е паднал върху ясена Игдрасил и могъщото дърво е обгърнато от пламъци. Неговите корени, отдавна проядени от дракона Нидхог, не могат да го крепят повече и той рухва. Заедно с него се руши небесният свод, а земята потъва в океана. Ето, вълците Скол и Хати поглъщат слънцето и луната и… вече не виждам нищо.“ Пророчицата замлъкнала, а боговете седяли замислени. Даже неукротимият Тор мълчал. Малко след това обаче, пророчицата заговорила отново: „Радвайте се, богове! Виждам, как се разпръсва черният дим, а в небето засиява новото слънце. То е по-ярко и по-красиво от предишното. Вече не съществуват Асгард, Митгард, Йотунхейм, Нифелхейм и Муспелхейм. Няма я страната на гномите, няма я и страната на елфите. Виждам само безкрайния океан. О, не! Високо-високо в небето, по-високо от Асгард, виждам мълчаливия Видар, храбрия Вали, могъщите Магни и Моди – те са останали живи. Заедно с тях са Балдер и Ход, които са успяли да се спасят от мрачното царство на Хел. В пояса на Магни е затъкнат страшният чук на баща му. Оцелелите богове строят за себе си нова страна, а под тях, от океана се появява отново земята. Тя, цялата е зелена и е покрита с девствени гори, обширни поля, пасища, градини и ниви. Ето ги и хората. Те вече не мислят за богатства. Блясъкът на златото не ги заслепява и вече не воюват. Те са щастливи.“ – били последните й думи. „Кога ще бъде всичко това?“ – запитал Один. „Не знам кога, но знам, че ще бъде!“ – отвърнала тя.

Advertisements

One comment on “Скандинавска митология

  1. Скоро ще прегледам за правописни грешки.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s